Прощавам ти, че ме изостави, когато имах най-силна нужда от теб

юли 25, 2016 •

Срещнах те, още преди да познавах себе си. Бях още малко момиче. В онзи момент единственото, от което се нуждаех, единственото, което търсех, бе твоето одобрение. Върху него градях представата си каква жена съм. И каква трябваше да бъда. Исках да ме насочваш. Харесваше ми да ме променяш. Исках да съм олицетворение на твоя идеал за жена. За жената до теб. Исках да бъда до теб. В очите ти виждах целия свят.

Но изискванията на твоята любов бяха твърде високи и трънливи. А аз никога не успявах да ги достигна. Колкото и да се опитвах. Борех се да го направя. Борех се с всички сили. Трябваше да съм усмихната, когато ми се плачеше – ти не понасяше сълзите. Трябваше да съм весела, когато бях огорчена – не обичаше сцените. Трябваше да съм силна, когато бях слаба – беше ти досадно и дразнещо да ми бъдеш опора.

И тези изисквания и не даване на нищо насреща скоро се превърнаха в стени. Затвориха се около мен и ме направиха своя пленница. Не можех да се освободя от тях, защото щях да срещна твоето безразличие. И аз стоях там, затворена в тях, чакайки да дойдеш и да ме вземеш. Но ти никога не идваше.

Тъмнината ме плашеше. Самотата ме плашеше, но аз вярвах в теб и в нас. Вярвах, че ще ме видиш, че ще ме освободиш. Понякога те виках, понякога плачех, а понякога просто мълчах. До последно вярвах, че ще ме усетиш. Вярвах, че ще чуеш сърцето ми.

Но колкото и малка да ставах, за да се побера между стените ни, колкото и търпеливо да чаках – ти не идваше. И разбрах, че твоята любов не носеше спасение, не носеше светлина, не носеше надежда. А само празни обещания. И звука на вратата, която се затваря след теб, когато си тръгваше. Да, наистина си тръгваше.

Тъмнината около мен ставаше все по-голяма. Влезе вътре в мен. В сърцето ми. Отпечата се на лицето ми. А с времето аз просто станах сянка на момичето, което бях. А аз никога не съм искала много. Имах нужда да ме успокоиш, да ме хванеш за ръка, да избършеш сълзите от бузите ми. Имах нужда да ме изслушаш. Имах нужда да се опиташ да ме разбереш. Имах нужда от теб в стотици малки моменти, в които ме беше страх и бях разстроена, за да отметнеш косата от лицето ми и да ми кажеш, че съжаляваш. Да ми кажеш, че ще оправиш цялата каша, която направи. Но теб те нямаше. Нито имаше и следа от изпитване на вина за всички твои лъжи и предателства.

И въпреки всичко – отдадох ти цялата си надежда, смятайки че ще ме спасиш. Не съм ти ядосана, че не го направи. Защото така бях принудена да се спася сама.

Сега вече разбирам, че беше егоистично да искам от теб да изоставиш всичко в живота си, за да бъдеш до мен. Защото в крайна сметка всеки човек поставя на първо място това, което е най-важно за него.

Прощавам ти, че ме изостави, когато имах най-голяма нужда от теб, за да спасим нас. Защото разбирам, че това не беше твой проблем, не беше твоята битка.

Трябваше сама да се науча как да държа главата си над водата и да оцелявам. Трябваше да науча какво означава да бъда силна, наистина силна. И трябваше да науча тези неща сама.  Трябваше да се науча как да се моля, вместо да правя някого свой спасител. Така че, благодаря ти, че те нямаше.

И, въпреки че разби сърцето ми, аз ти прощавам. Защото разбрах, че един човек или те иска, или не. Или се бори за теб, или не. Или си негов приоритет, или не.

 

 

 

Categories Домашна психология Красива мама
You May Also Like